Сутрешния пясък
е студен,
но за сметка на това
пък лепне
по пръстите попили кръв
от някой скитащ,
бездомен пътник.

Вълни отмиват мислите
във стъпки
невъзможни днес да се родят.
Въпреки това
за мен са топли,
когато всички други спят.

Слънце -
то изгаря взора
на безумното дете,
за шамар подало
бузката си втора.
Под краката нямайки опора.

На гърба ми
кожата се бели,
да смъкне безграничния товар
на световете,
които не са успели
и на които на съм бил цар.

Морето тъжно ми говори,
с безплъни устни
и пеещи вълни,
думи, които аз ще сторя,
от които,
няма вече да боли.

Мога да съм благодарен,
мога да съм истински,
неустоим.
Мога, всичко, мога.
Но най-добре е,
да помълчим!

Green
Снимка - личен архив

докато препрочитам това стихотворение се изпълвам с онези природни сили, които са способни да изтрият самотата и не само- които могат да ни бъдат и приятел.
Благодаря!

Понякога човек наистина има жажда за мълчание...

... знам Ленабела, много добре знам. Снимката по-горе е от деня, когато написах това. Макар и да имаше много хора наоколо.